Д-р Гергана Вълева е единствената жена хирург в Хирургично отделение на МБАЛ-Пазарджик. Завършва Медицински колеж -град Пловдив със специалност „Акушерка“. В последната година от следването си в колежа започва да учи и „Медицина“ в Медицински университет- Пловдив. В началото на 2012 г. става началник на ЦСМП- Съединение и успоредно с това работи в Хирургично отделение на „МБАЛ- Пазарджик“. Д-р Вълева има интерес към съвременните подходи за лечение на хирургичните заболявания - миниинвазивна и роботизирана хирургия. През 2021 г. взема участие в първата за България лапароскопска холецистектомия при пациентка със синдрома на Sievert- Kartagener, а спешността и естеството на пациенти я срещат с различна патология. Д-р Вълева успява да оперира успешно и да помогне на пациенти с много различни и странни заболявания.

„Моята голяма любов е хирургията! Знам колко малко я познавам и колко голяма цена изисква, за да ти се открие поне малко“, споделя д-р Гергана Вълева.

-Първо учите за акушерка, а след това избирате Хирургията – две професии, които изискват напълно различен подход към пациентите. Какво Ви привлече толкова силно към Хирургията, че да оставите акушерството?

Д-р Г. Вълева- На човек нещо като му е писано, и да се дърпа, пак ще му се случи. Не исках да уча висше образование веднага след училище. Исках да си почивам поне за година, да поработя малко. Обаче родителите ми настояваха да не си губя времето и да започвам да уча. Записаха ме на уроци по биология и химия. После- на изпит за Медицина, че и в колежа даже. Как да им обясня, че мен първите трепети на любовта ме тресяха и хич не ми беше до учене. В университета не ме приеха, обаче, за моя изненада, в колежа ме приеха за акушерка. По инерция - взех, че го и завърших, ама не беше моето. Влюбих се в Хирургията именно в гинекологичната операционна. Поради липсите на персонал влизах и на гинекологични операции, като втора операционна акушерка с проф. д-р Милчев, Д-р Димитрова, Д-р Дренски. Тъй като в отделенията си нямаха наличен хирург, ако видеха нещо извън гинекологията, го оперираха, не чакаха консултант да им помогне. Справяха се сами. Исках да бъда като тях! (Разделихме се с приятеля ми и трябваше да си уплътня времето) Така се подготвих, и ме приеха Медицина. А от там нататък нещата сами започнаха да се нареждат. МБАЛ- Пазарджик е 13-тата болница, в която кандидатствах за работа в Хирургично отделение. Навсякъде другаде ми казваха, че трябва да раждам и да гледам деца. Да им се обадя, като стана на 40 г.

-Спомняте ли си първата си операция? Какво почувствахте, когато за първи път държахте скалпела?

Д-р Г. Вълева -Започнах работа в МБАЛ- Пазарджик на 1 октомври 2012 г. и първата ми операция беше   още същия ден. Д-р Милко Петров ми връчи скалпела и каза: „Режи!“. Е, одрасках пациента, но не можах да го порежа. Тогава старшият хирург ми хвана ръката и смело ми показа с каква сила трябва да се прави. Три месеца по-късно вече ми дадоха да оперирам апендицит, а на шестия месец - холецистит. Добре, че временно бях единствен специализант, та бях във всяка операция и навсякъде. Общо взето, буквално спях в болницата. Другият специализант чакаше дете, след това се разболя от варицела, и това много ускори обучението ми.

-Може ли една хирургична операция винаги да Ви изненада? Имало ли е случай, при който сте си казали: „Това не може да е истина“?

Д-р Г. Вълева- Има много операции, при които влизаме за едно, а накрая се оказва съвсем нещо друго - „Болестите книги не четат “. Сещам се преди 10 години може би, влизаме за операция на перитонит с вероятна причина апендицит, но се оказва възпален тумор на Мекелов дивертикул. Изключителна казуистика! Рядко се описват в медицинската литература. Друг случай, който се сещам е преди 2 години -оперирах по спешност възрастна пациентка със заклещена феморална херния и за моя изненада с херниално съдържимо- десен яйчник и апендикс. Също интересна и изненадваща находка. Това, че работим предимно спешна хирургия, много често ни изненадва с находката.
Нещото, което си пазя в телефона /пациентът на Неврохирургия/, е буквално мъж с истински рог - имаше  кератинизация на атером в тилната област на главата, която поради това, че нямаше осигуровки, го беше чакал 5-6 години да порасне. Беше около 15-16 см. извит рог. Разказваше, че спял само по корем, защото последните години му пречел.
Друг пациент, за чието заболяване съм чела само в литературата, беше с болест на Реклинхаузен или така наречената неврофиброматоза тип 1 - генетично заболяване на 17 хромозома, характеризиращо се с множество доброкачествени тумори на нервната система и кожата.
Спомням си и случай на синдром на Sievert- Kartagener или по точно пациент с огледални органи - т.е. обърнати органи – предизвикателство, както за диагностика, така и за оперативно лечение, защото не е ясно каква друга патология може да се открие.
Неща, които все още ме изненадват и същевременно разочароват, това са огромни кисти на яйчниците, с които съвременни жени допускат да живеят и да им пречат. Това означава, че все още имаме изключително ниска здравна култура в голяма част от пациентите и слабо застъпена профилактика и проследяване. Последната подобна киста на яйчник, която извадих е със скромните размери -43х23х15см. или повече от 6 литра течност.

-Когато пациентът има рядко срещано заболяване, което е описано едва в няколко случая в света, как взимате решения? Разчитате ли на медицинската литература, консултирате се с други специалисти или следвате вътрешното си усещане?

Д-р Г. Вълева- Ако пациентът е постъпил за диагностично обследване и уточняване и имам възможност да използвам медицинска литература, е прекрасно и задължително, но в повечето случаи - уви, разчитам на вече не малкия си опит и натрупани знания, когато е по спешност.

-Кое е най-необяснимото медицинско състояние, което сте виждали?

Д-р Г. Вълева- Няма необяснимо медицинско състояние, има не добре познаване на теорията. Всеки пациент има предел на физиологичните си възможности, но някои от по-усложнените случаи изненадват с волята си за живот и успяват да се преборят за още някой миг. Разбира се, с наша помощ.

-Какви са най-големите предизвикателства в работата Ви?

Д-р Г. Вълева- Поради голямото ни натоварване през последните 3-4 години, най-голямото ми предизвикателство, е може би да отделя време, за да се обуча по-добре с новостите в Медицината, в частност в Хирургията. Все повече навлизат, даже да не кажа стават „златен стандарт“ мини инвазивните, лапароскопски и робот-асистирани оперативни техники, с които се променя престоя на болния след операция и по-бързо се възстановява работоспособността му. Иска се време, а и допълнителни курсове, с които да повишим квалификацията си. Да, мога някои основни неща, но те съвсем не са достатъчни, или поне на мен не са ми достатъчни, за да задоволя желанията на пациентите си.

-Вие сте единствената жена хирург в болницата. Има ли моменти, в които усещате, че трябва да се доказвате повече от колегите си?

Д-р Г. Вълева- Когато започнах специализация все още беше жива д-р Дочка Раленекова - уникална жена и хирург. Беше изключително ерудирана, дръзка и опитна. Бях приета като нейно продължение. Уви, след като се върнах от майчинство, тук нещата се бяха променили много- новите по-опитни хирурзи не вярваха, че се справям и че това е моето място. От 2017 г. и до сега не се отпускам, защото винаги има кой да те провокира. Старая се да се уча постоянно, защото в моите ръце е нечий син, дъщеря, майка, баща, близък. Давам най-доброто, на което съм способна за момента.

-Коя беше най-абсурдната фраза или стереотип, който сте чували за жените в хирургията?

Д-р Г. Вълева-Че няма такова нещо - жена -хирург.

-Смятате ли, че жените хирурзи имат някакво предимство пред мъжете? Например, повече търпение, по-добър усет към детайлите или друго?

Д-р Г. Вълева-Не мисля, че имаме някакво предимство. По-скоро жените проявяват повече емпатия и на пациентите им е по-лесно да споделят с тях.

-Какво е усещането да „държите“ живота на някого в собствените си ръце?

Д-р Г. Вълева- Като родител мога само да кажа, че е почти същото като да държиш рожба. Притесняваш се. Нямаш търпение всичко да премине и пациентът да се прибере жив и здрав при любимите си хора.

-Случвало ли Ви се е пациент да Ви разплаче – било то от щастие или от тъга?

Д-р Г. Вълева- Много пъти! Аз съм много емоционална и изживявам всичко заедно с пациентите си. Когато се радват и аз се радвам с тях, когато губят - загубата е моя, защото не съм могла да помогна. Много пъти са ме прегръщали, търсейки утеха и смятам, че е нормално и човешко да им отвърнеш с прегръдка.

-Какво е най-неочакваното „благодаря“, което сте получавали от пациент?

Д-р Г. Вълева- То не е от мой пациент, а на колега. Беше намерил къде живея и ми беше приготвил благодарствен подарък, за това, че съм останала да си поговоря с него и да го успокоя, че всичко ще е наред.

-Какво Ви кара да се усмихнете, дори и в най-трудните дни?

Д-р Г. Вълева- Няма нищо по-хубаво от новия ден! Трудностите не са, за да ни сринат, а за да ни направят по-силни и устойчиви на промените. Няма проблем, който да няма поне три решения!

-Имате ли ритуал или суеверие преди тежка операция?

Д-р Г. Вълева-Силно вярваща съм и когато изпитвам несигурност си казвам: „Бог напред и аз след него!“ И се потапям в това, което ми е отсъдил.

-Какво е най-ценното нещо, което пациентите са Ви научили за живота? И какъв е най-важният съвет, който искате да им дадете?

Д-р Г.Вълева- В края всички сме равни!

-Каква мечта в Медицината още не сте сбъднали?

Д-р Г. Вълева - Щастието и мечтите обичат тишината. Когато се сбъднат, ще се похваля.

-Кои са онези случаи, за които искате Медицината да намери решение през следващите 10 години?

Д-р Г. Вълева- Силно се надявам през следващите години да се намери траен лек за раковите заболявания; да се намерят медикаменти, които успешно да подпомагат регенерацията на тъкани и органи при социално значими заболявания и с това да се постигне по-добър ефект в лечението им.

-Ако можехте да дадете един съвет на бъдещите хирурзи, който няма да чуят в университета, какъв би бил той?

Д-р Г. Вълева- Да гледат на всеки пациент като на техен роднина. Така винаги ще се стараят да дадат най-доброто от себе си.

-Какво Ви кара да се чувствате истински щастлива, далеч от операционната?

Д-р Г. Вълева- Семейството е това, което може да изтрие всяка трудност или проблем. Подкрепата им е това, което ме кара да се чувствам значима и неуязвима. Най-голямото щастие за мен са моят съпруг и детето ми. Деветгодишният ми син Владимир постоянно ме радва с успехите си. Работата ми е такава, че дори в моменти, в които искам да съм до него, не винаги успявам. Той обаче продължава да печели медали от различни олимпиади и състезания и ме прави много горда майка.

-Имате ли хоби или нещо, което Ви помага да „изчистите“ ума си след дълъг ден в болницата?

Д-р Г. Вълева-Няколко неща могат да изтрият негативизма, натрупан през деня. Обичам да чета, да творя, да готвя, но най -силно изчиствам ума си с мотиката в градината сред цветята и овошките, които съм посадила. Физическата работа бори и най-негативните емоции.

-Ако не бяхте станала лекар, каква друга професия бихте избрали?

Д-р Г. Вълева- Още не е късно да се преквалифицирам. Може би архитект или инженер. Математиката и рисуването някога ми бяха стихия.

-Каква мечтаехте да станете като малка?

Д-р Г.Вълева - Генен инженер. Исках да смеся кокошка със стоножка и да получа пиле със сто бутчета. Щях да реша проблемите с изхранването на света.

-Как се справяте със стреса от работата?

Д-р Г. Вълева - Сама по себе си работата изобщо не ми тежи, но хората стават все по претенциозни, недружелюбни, нетърпеливи и контактът с тях става все по- натоварващ. Обичам тишината. Когато съм под голям стрес се затварям, докато не се балансирам, докато не изчистя мислите си.

- Какво мислите за клишето, че жените трябва да избират „женствени“ професии?

Д-р Г. Вълева- Възпитали са ме в равенство между половете, религиите и хората. Не деля професиите на женски или мъжки. Или ставаш за дадена работа, или не. Ако искаш да се научиш на нещо, няма кой да те спре!

-Кой е най-важният урок, който животът Ви е дал досега?

Д-р Г. Вълева - Единственият човек, който може да ти попречи да постигнеш всичко, си самият ти!

- Любовта и хирургията – могат ли да вървят ръка за ръка? Как намирате баланс между личния живот и професията?

Д-р Г. Вълева- Любовта в живота и тази към Хирургията започнаха по едно и също време. Компромисите са двустранни - понякога за сметка на личния живот, друг път - за сметка на кариерното развитие. С много помощници в личен план достигам златната среда.

- Какво е най-ценното качество, което една жена трябва да притежава според Вас?

Д-р Г. Вълева- Да бъде грижовна, както в семейството, така и в работата.

-Какво прави една жена наистина силна?

Д-р Г. Вълева- Всяка жена има различна сила и интелект, различни подбуди за да блести. Нямам еднозначен отговор.

-Ако любовта беше операция, какъв тип хирургическа интервенция щеше да бъде?

Д-р Г. Вълева- Сложна. Или както казва шефът: Човек какъвто е на работа, такъв е и в любовта и сред приятелите.

-Ако трябва да опишете себе си с три думи, кои биха били те?

Д-р Г. Вълева- Трудолюбива, упорита, устойчива.

- Какво искате да си пожелаете?

Д-р Г. Вълева- Човек желае това, което му липсва. Пожелавам си повече спокойствие и здраве, не само за мен, а и за околните - колеги, семейство, пациенти.